Редовно се случва да се озовавам пред тази паметна плоча, която разказва за това прекрасно създание от миналата епоха — Петя Дубарова. И винаги се заглеждам и зачитам дълбоко, все едно заставам пред нея за първи път.
Всеки път ме побиват тръпки. Писал съм още преди време, че се чувствам силно свързан с душата й. Не е случайно! Както нищо друго не е.

Променя ли се светът към по-добро? Не мисля.
Историята просто се повтаря. По един или по друг начин, но се случва едно и също. Както е казано в Библията: „Няма нищо ново под слънцето, което вече да не е било. Казват за това или онова — ето, ново е. Но то вече е било.“

Петя е страдала в миналата епоха... не по-малко страшна и жестока от нашата сега. Матрицата е потискала души като нея. Искала е да ги унифицира и обезличи. Тя не е издържала и си е сложила край на живота, преди да навърши 18.

Настръхвам, докато го пиша. Винаги, когато някой ви каже, че при комунизма се е живеело по-добре, просто му напомнете за Петя! И го питайте... що за „добра“ система е това, при положение, че е отнела живота на едно дете, на една творческа душа, лишавайки я от път и бъдеще? А колко още такива знайни и незнайни души също са били посечени, лишени от право на живот?

Петя е една от тези души, която не е можела и не е искала да се примири с унификацията и лъжата, с гниенето и дегенерацията на цяло едно поколение. Затова се е самоубила. Приключила е пътя си още преди да е започнал. Но е оставила прекрасно наследство подир себе си — всички тези вълшебни поеми, стихове и любовта към морето ... които ще се четат още много, много години за напред. Защото Творецът може да бъде убит физически, но не може да бъде убито богатството на неговото сърце и дух. Това не се убива. Не се изтрива. Никога. От никоя анти-човешка система.

Но да видим днешната епоха... в която „живеем“ и в която се намира и моя милост. С Петя ни разделят две епохи, но само физически. Аз и тук, сега, усещам душата й. Толкова близо до моята. Толкова дълбоко. Често моя дух си говори с нейния. И се чувствам точно, както се е чувствала тя — изгубен и обезсърчен, насила поставен в свят, който не вижда хора като мен, отхвърля ги, убива ги. И постоянно им подава гъба с оцет, вместо Вода! Може би ако Петя беше жива днес, и в тази епоха би се чувствала по същия начин.

Защото нищо не е кой знае колко по-различно. Сменен е само декора. Сменен е костюма. Но убийците са едни и същи. Механизмът си остава един и същ. За творците няма място тук. Романтичните души са изхвърлени. Значение имат само едни ценности: меркантилните и плътските. Нищо друго, нищо свято.

И как да не се чувствам като нея? Как да не ме боли? Как да не изгарям всеки ден тук?

Дори рождената ни дата е една и съща — 25 април! Каква синхроничност само, нали? Зодия: Телец.

Тя е пишела много, и аз пиша много. Тя е разсъждавала над дълбочината на нещата и е била влюбена в любовта — и аз съм по същия начин. Тя не се е чувствала добре тук, аз също не се чувствам добре.

Ето защо... намирам толкова силна връзка. Сродните души се разпознават. Винаги. През времената. През епохите. През разстоянията. И си говорят. Невидимо. На техния си език!